СЛЕД ДЪЖД

Иван Хаджихристов

Лесът и птиците, и всичко слуша:
небето се раздира с огнен меч
и близък гръм отеква надалеч,
замират в миг заченати вихрушки.

И облак чер покрива изведнъж
рътлините и хребета, полето –
ту с мрачини, ту с облаци обзети.
Измий земята ни, пороен дъжд!

И с тая ведрина ти запази ни,
ти, който се изсипа из ведро!
Сред облаци едно прозорче синьо,
а в низините лъх на колендро.

И ето иде лъч през орешака
и други стават детските очи.
Припламва пак полето и търчи
червено конче като във атака.

То спира се – навред е ведър лъх –
и цялото поле поема с ноздри.
Кадънки пращат аления поздрав
и славеи над тях извиват лък.

Местата тук са днес изцяло твои:
далечните простири, склонът лек
и присмехулният отсрещен ек,
и бавните и кичести завои.

А с влажните очи като синчеца
в градините, в изгрялата дъга
едно дете със обръча играй,
по-светло може би и от мъдреца.