КАПРИЧИО В СТАРА ЗАГОРА

Янко Димов

Ах, този тъй невероятен
и толкоз осезаем град!

Пак през кръвта ми преминава
прозрачен липов аромат.

Нощта – фуражка гимазиална –
с тънка лунна козирка
на челото ми ляга.
                       Става
свенлива моята ръка
и носи в мрака на липите
една такава топлина,
каквато всеки ще почувства,
щом спомни име на жена. . .

Но тя е толкова далече. . .

И всъщност аз сега вървя
самси по улицата пуста.
И ми е тъжно от това,
и ми е смешно.
                     Колко бързо
живеем ние на света!
Прощавай, юношеска възраст,
ти спомен си,
                          не си мечта.
Аз вече нямам нищо общо
с липите, с нея и с градът.
Остава гарата, която
тревожно ме зове на път.