Огромна е загубата, която понася българската култура със затварянето на Дома музей „Литературна Стара Загора”
Проф. д-р Алберт Бенбасат
Стара Загора е град с древна история и култура, чиито корени датират още от времето на неолита. Свидетелствата, които се откриват на територията на града и областта – археологически и други артефакти, показват, че тук e било средище на активен социален, политически и културен живот, а Регионалният исторически музей, Художествената галерия и др. институции опазват и се грижат за една значителна част от тези старини и произведения на изкуството.
От много години Стара Загора е известен и с прозвището си „град на поетите”. И това е напълно оправдано най-малкото защото списъкът на творците, родени, работили или свързани по друг начин със Стара Загора, е дълъг. Могат да се изредят имената на П. Р. Славейков, Даскал Петър Иванов, Атанас Трифонов Илиев, Кирил Христов, Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Гео Милев, Д. Б. Митов, Веселин Ханчев, Георги Бакалов, Георги Илиев, Георги Райчев, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Ботю Савов, Богдан Баров, Борис Бакалов, Ами Бакалов, Георги Илиев (първият български фантаст), Никола Икономов (артист, режисьор, драматург и писател), Павел Матев, Магда Петканова, проф. Стоян Каролев, Иван Захариев, Янко Димов, Стоян Стаев (литературен критик, дългогодишен директор на Дом "Литературна Стара Загора"). Това са покойните, някои от които класици на литературата, но в Стара Загора живеят и творят немалко съвременни поети и писатели.
Повечето от тези личности определят облика на българската литература през последните столетия, но и разширяват хоризонтите на нейното разпространение отвъд границите на страната ни. Ако трябва дадем конкретни примери, бихме могли да започнем с една фигура, която е без аналог в социокултурното ни пространство: Кирил Христов, начинателят на българската литературна еротика, поет и белетрист с универсален творчески гений, отдаден както на родината и природата, така и на политиката, социума и на интимните трепети и страсти, владеещи битието на индивида.
Длъжни сме да откроим нежния лирик Николай Лилиев – един от стожерите на българския символизъм, ненадминат майстор на стиха и римата, който заедно с друг старозагорец – поета, сатирика, преводача, редактора Димитър Подвързачов – приобщава към европейските хоризонти възродената българската духовност. Двамата творци можем да определим като два взаимно свързани полюса на модерното самоосъзнаване на родната изящна словесност: Лилиев, самотен пилигрим, ориентиран към философското съзерцание и преоткриване на вътрешния мир на индивида; Подвързачов, разочарован тъжно-весел интелектуалец-скептик, който подлага на съмнение и ирония всички уж устойчиви, но постоянно пренебрегвани ценности, без да щади и самия себе си.
Своеобразни "продължители" на създаденото от Лилиев и Подвързачов са старозагорските поети символисти Иван Хаджихристов и Иван Мирчев, които трайно обвързват живота и творчеството си с родния град, вграждайки своето битие и творчество и в националната културна съкровищница.
Европейско присъствие в старозагорския и националния поетически пантеон е Гео Милев – всестранно надарен, универсалистки дух, погубен в разцвета на своето титаническо разгръщане като поет, преводач, критик, театрал, изкуствовед, редактор, издател и какво ли не още. Този вулканичен гений, който манифестно събори износените темели и на традиционализма (реализма), и на символизма, самоотричайки се от собствените си ранни естетически обвързаности; който обяви "оварваряването" на българската поезия като единствената алтернатива за нейното бъдеще, метеорно премина през живота и изкуството, за да промени рязко и трайно духовния климат на страната ни.
Двама старозагорци, литературни критици, а същевременно и преводачи, и редактори, и издатели на литературни вестници и списания – Георги Бакалов и Д. Б. Митов – дават своя неоспорим влог за осмислянето на литературно-културната традиция и текущия духовен живот в страната ни. Георги Бакалов е с по-радикални леви убеждения, което обаче не му пречи да стане откривател и меценат на редица имена в литературата ни, давайки им път в своите издания, както и ставайки техен издател. Тук списъкът е дълъг, но ще се ограничим с изреждането на имената на Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Георги Цанев, главни сътрудници на Бакаловото списание "Нов път" през 20-те години на ХХ век. Те също могат да се определят като ново поколение, като радикални обновители на литературата ни в идейно-естетически план, което не бива да се ограничава единствено в рамките на т.нар. септемврийска литература. Бакалов оставя и неизличима следа в книгоиздаването – да припомним само културно-просветителската роля на неговото издателство "Знание" и изключително популярната му "Универсална библиотека", основани още през първото десетилетие на ХХ век. Да припомним още, че по идея на Бакалов през 1911 г. в това издателство излиза първата антология на българската поезия, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. От своя страна Д. Б. Митов, който представлява следващото поколение родни интелектуалци, редактира и издава най-авторитетния културен седмичник у нас "Литературен глас" (1928 – 1944 г.). Трудно е да си представим днес как само с усилията и средствата на един човек може да се осъществи такова мащабно и стойностно предприятие, което се превръща в критически коректив на литературния живот у нас, но не пропуска да следи и интерпретира изкуството, театъра, музиката, киното, световната култура; не остава чуждо, напротив активно и честно отразява и обществено-политическите реалности. Д. Б. Митов обединява около себи си независими, демократично настроени интелектуалци и творци от всички поколения, особено големи заслуги има в. "Литературен глас" за откриването на млади литературни таланти в края на 30-те и началото на 40-те години на ХХ век. Сред тях са Емилиян Станев, Веселин Ханчев, Радой Ралин, Александър Геров, Божидар Божилов. По-късно, през 50-те години, Д. Б. Митов се отдава на активна театрална дейност, той е създателят и първият рактор на ВИТИЗ.
Друга причина, за да припознаем Стара Загора като град на поетите, е атмосферата, духът на този красив град. Самият му въздух, пропит през пролетта с аромата на липи, ухае на литература, на поезия. Този дъх (дух) се поддържа от постоянно живеешите тук творци, които се мислят и изживяват като неотменна част от старозагорския духовен генезис; издават книги, редактират вестници и списания, организират литературни четения и представяния на книги, свои и на автори от столицата и страната, инициират научни форуми и чествания на писатели, събират се и общуват в клубове, кафенета. Старозагорското дружество на писателите, алманах "Хоризонт", къща музей "Гео Милев" и най-вече Дом "Литературна Стара Загора" са институциите, които дълги години крепят и обогатяват този магически творчески живец на града.
На тази основа напълно закономерно в Стара Загора е основан литературен музей – Дом "Литературна Стара Загора". Той е открит на 31 март 1961 г. с решение на сесия на Градския Общински народен съвет. Отредена му е и достолепна сграда в центъра на града – бившата АГ-клиника на бащата на Веселин Ханчев, където е роден и самият поет. Тук на два етажа е разположена експозицията на музея, който междувременно развива изключително активна събирателска и научно-изследователска дейност. Постепенно във фонда му са комплектувани богати колекции на всички автори, родени, живели и свързани със Стара Загора – архиви, лични вещи, снимки, документи, картини, графики, скулптури. Основният фонд на музея съдържа над 2500 единици, научно-спомагателният – 1300, произведенията на изобразителното изкуство са повече от 80. Годишно музеят приема между 8 и 10 хиляди посетители, в къщата се помещават и Дружеството на старозагорските писатели, редакцията на литературния алманах "Хоризонт", емблематичното писателско кафене "Пегас".
Веднага след 1989 г. по силата на Закона за реституцията общинският имот се превръща в частен. От март 1991 г. Дом "Литературна Стара Загора" е изнесен от къщата на Веселин Ханчев. Оттогава до днес е местен шест пъти, в неподходящи за музей сгради, което сериозно застрашава целостта и охраната на експонатите, пречи на работата с тях. Експозицията е унищожена и до ден днешен музеят не може да излага своите фондове, нито да приема посетители и да извършва научни изследвания.
Какво е литературният музей? Не можем да си представим тази институция без униката, оригинала – от ръкописа и книгата с автограф, през писмото и дневника, до фотографията, шапката, лорнета и бастуна на писателя. Да оставим настрана (въпреки че не бива) информацията, която те носят. Да вземем само аурата, която излъчват тези предмети (културни ценности, експонати, документи) – тя не може да бъде заменена от нищо друго. В литературната експозиция негово величество оригиналът заема централно място, около него се завърта цялостната концепция на музейния показ. Ако ти се иска да разбереш обстановката, в която се е оформял омагьосващият душата текст, ако искаш да вкусиш неповторимата му атмосфера, трябва да го "докоснеш" – отивайки в музея, понякога само заради един единствен оригинал.
Литературният музей не е музейна институция от класически тип. Той е по-скоро интердисциплинарен субект, пряко обвързан както с предметите от литературната всекидневна и обществената битност на писателя, така и с книгата, респективно библиотеката, а също и архива/документа. Хуманитаристиката често поставя знак за тъждественост между тези три институции – библиотеката, архива, музея – отнасяйки ги към пространството на безкрайното познание-себепознание, архетипно заложено в човешката екзистенция. Ще подчертая, че само в литературния музей тази "света троица" се изявява така съвкупно; единствено там отделните й елементи са така неотделимо сраснати един с друг в неразкъсваемо единство.
Иначе казано, литературният музей е гранична структура, стояща и "между", и "заедно" с другите две институции на паметта – библиотеката и архива. За музея, в т.ч. литературния, основна ценност представлява оригиналът, уникатът. Докато за библиотеката е важно да съхрани и предостави за ползване копие, екземпляр от книгата, докато за архива преписът на един документ и неговият оригинал могат да имат равна стойност, то литературният музей сакрализира книгата с автограф, с авторски бележки и всевъзможни приписки, а още повече ръкописа на литературната творба. Този музей събира, пази, проучва, показва оригиналите и личните писателски библиотеки, по тях се съди за много и различни неща, но най-вече за средата, която е обграждала битието на отделната творческа личност, за кръговете и общностите на литературните деятели, както и за субективните им вкусове и предпочитания. С една дума това е материалната история на литературата, която покрай всичко друго доставя на публиката неповторимо емоционално и естетическо въздействие.
Оттук е и огромната загуба не само в регионален, но и в национален аспект, която понася българската култура със затварянето на Дома музей "Литературна Стара Загора" и повече от 20-годишното му бездомническо странстване. Тази институция трябва час по-скоро да бъде подсигурена с нова сграда, където да развива нормалната си дейност в услуга на обществото, особено на младото поколение, което все по-малко знае за литературното ни наследство и все повече се дистанцира от уникалните му материални свидетелства. Изключително важно в случая е да бъде активизирано общественото мнение, в т.ч. местните интелектуалци и граждани, които със своя глас да подпомогнат този процес.