Литературна Стара Загора
Мария Донева
mdoneva.com
От три месеца се каня да напиша с думи защо според мен градът има нужда от литературен музей.
Разбирам как се чувстват учениците, когато им се наложи да пишат съчинение за някое стихотворение. Особено ако стихотворението е хубаво.
Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха.
Какво има да се каже повече?
Защо е тих… хем е тих, хем звъни, как е станало… знам ли и аз какво се случва на моята стряха, аз живея на третия етаж, блокът има 13 етажа… абе ние имаме ли стряха изобщо… дъжд значи…
Аналогичен случай с моето съчинение за литературния музей.
Спомням си Дом "Литературна Стара Загора". Беше до Църквата с Пингвините. Аз ходех на литературен кръжок при Жеко Христов. Този кръжок беше за големи, от ІХ клас нагоре, а аз бях още в VІІ. Събирахме се в седем и половина вечерта, до девет, и като ми шареха очите навсякъде, татко се принуди да ме чака до пингвините, същински трети пингвин до шадравана, за да ме прибере до вкъщи в пълна безопасност. Жеко Христов ни даваше теми за писане, а на следващата седмица всеки четеше каквото е измислил. Имаше портрети на поети по стените. Имаше месингова дръжка на вратата. Имаше едно такова чувство, че сме специални.
Ходих на кръжока две години, чувствах се там като у дома си, а така и не бях влизала в музейната част. Един ден ни заведоха от училище и аз си вирех носа – абе аз ходя в тоя музей през ден, не може ли да не идвам… Но влязохме през другата врата, към горния етаж, по стълбите, и…
Там наистина имаше музей. Споменът ми е смътен и объркан, бистро и на фокус ми е само една стена, цялата облепена със сиви фотоси, и изписано на нея с почерка на Лилиев: "Светло утро, ти прокуди всяка пара и мъгла. Пеперуди, пеперуди, тънки сребърни крила". И как бяхме закарани там с целия клас, или може би два класа, много народ, усещането ми е за тълпа, и колко много ми се искаше да отида отново, но съвсем самичка.
Обаче така и не отидох.
Беше нещо като случайно да откриеш в своя собствен град и в своя собствен дом скрита врата към скрита стая, пълна с интересни и красиви неща, в друго време, с други хора, чиито думи ехтяха в ума ми тогава и не спират да ехтят и досега.
Защо не мога да се върна в тази стая?
Искам да кажа – не е чак пък чудо невиждано, има го в други градове, имали сме го и ние, не е като да измисляме топлата вода. Не вярвам да е чак непосилно трудно за голям град като нашия да се подреди и направи по хубав, умен и човешки начин един Дом на писателите от всички времена, които са свързани със Стара Загора.
Когато някой попита – добре де, защо точно Стара Загора е Град на поетите, ние започваме да изреждаме имена на големи творци. Винаги си представям, че това е като молитва, че всеки път, когато ги споменаваме, те се усмихват лекичко. Но големи творци са се раждали във всички градове и села, това не е състезание, защото всеки светъл ум е уникален и несравним.
На нас ни трябва литературен музей за наше собствено добро. Да имаме какво да покажем на гостите на града. Да научим нещо тайно и важно и да го разказваме на децата си.
Когато те отидат да живеят в чужбина, да им е по-лесно да назоват носталгията си.
Любовта ни да има още един адрес с улица и номер, и с огромни вътрешни пространства на по-горния етаж на сърцето.