Литературата като вещ и нейната памет

Алберт Бенбасат

В съзнанието ми се е натрапила една радиореклама. Двама си говорят (джиесемно, разбира се). Първият пита какво става със сценария. Вторият отговаря, че го редактира и ще го изпрати по e-mail. Първият отсича – пусни ми го като SMS. Слушам и си казвам: щом един сценарий за кратък филм се побира в паметта на мобилния телефон, какво ли ще е с останалата литература? Отговорът е – горе-долу същото. От някоя и друга година у нас се провежда национален конкурс за SMS поезия. Не за хайку или друг миниатюрен жанр, а за SMS! И за целта се ангажира авторитетно жури, раздават се награди и прочие. Веднага си задавам въпроса: на каква азбука се пише тая литература (младежта я нарича “методиевица” ), как се чете, какво би представлявала примерно една SMS стихосбирка?

Глобалната мрежа е преизпълнена с всякаква е-литература, имам предвид художествена. Дали е добра или лоша е отделен въпрос, по-важното е, че повечето от нея никога няма да види свят като отпечатан текст, т.е. няма да се материализира, овеществи в книга. Ще стои в съответния “сайт” или “форум” и ще броди из виртуалното пространство, заедно с милиарди други информационни и лъжеиформационни потоци; ще се трупа в някакви имагинерни памети, ще комплектува (думата не е точна) библиотеки с неясни функции и...

Там е проблемът всъщност, какво следва от всичко това!

Книгата е овеществен образ на художествената литература. Самосъзнанието на литературата започва и завършва своето формиране от и чрез печатното книжно тяло. Преди изобретяването на книгопечатането такова самосъзнание почти отсъства. Няма го нито в Античността, нито през Средновековието. Същото се отнася и до личността на писателя, както в световен, така и в български контекст. В средновековна Европа анонимността на автора е, както се казва, гарантирана – освен в случаите, когато е придворен и/или член на висшия църковен клир. Но и тогава той остава непознат за средностатистическия гражданин, тъй като творчеството му няма как да достигне до него. За Пиер дьо Ронсар или Черноризец Храбър са знаели само най-тесен кръг приближени на съответните владетели. Отпечатаните им по-късно творби ги превръщат във величини с наднационално значение. Печатната книга създава име на автора, професионализира неговия труд. Така епископ Софроний Врачански написва своята автобиография през 1805 г., но се превръща в Автора на “Житие и страдания грешнаго Софрония” 56 години по-късно, когато съчинението му вижда бял свят благодарение на Г. С. Раковски, публикувал го във в. “Дунавски лебед”.

Още по-поучителна е историята с “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. Както другаде бях писал, тя се превръща в национален манускриптен издателски проект  – до нас са достигнали над 70 нейни преписа и преправки, което ни дава основание да мислим за “тиражиране” поне в двойно повече екземпляри. То, от своя страна, съответства на равнището на комуникативната култура по онова време – просто у нас печатната комуникация се е развивала успоредно с манускриптната, и за емблематична книга като “Историята” последната е имала по-голям авторитет в момента. Но ето ви съвременен парадокс. Спомнете си какво става 240 години след написването на “История славянобългарска”! Провежда се небивала кампания за “връщането” (?!) на Паисиевата чернова от Света гора в България, т.е. във времето на дигитализацията на текста, на фантастичните репродуктивни възможности на книгоиздаването важна и знакова отново става вещта, въплътила съдържанието.

За властовите фактори – били те религиозни или политически –  литературата, пък и всичко друго, което е “неканонично”, представлява особена опасност, та винаги са гледали да я забранят (цензурират) или да унищожат нейното тяло. Един Господ знае колко явни и тайни аутодафета са извършени по света за 550-те години откакто съществува книгопечатането. Но тиражираната книга никога не може да се унищожи напълно; все някъде остават екземпляри – и от тях се раждат нови тела, четат се и се разпространяват, т.е. кръговратът се възобновява. Преследването на печатното слово, както и практическата неунищожимост на литературата вещ се превръща и в литературен сюжет. Два романа – “451 градуса по Фаренхайт” на Рей Бредбъри и “1984” на Джордж Оруел – стават емблема на този проблем през ХХ век. У Бредбъри книгата вещ символично сменя своето тяло; за да се съхрани тя “влиза” в човешката памет. Появява се едно особено “племе”, състоящо се от хора-книги, и то обяснява екзистенциалната си мисия по следния начин: “Ние сме само кориците на книги и нищо повече.” И още: “Всичко, което искаме, е да запазим непокътнати и в безопасност познанията, от които смятаме, че ще имаме нужда.”       

До днес, въпреки нашествието на електронните и новите медии, в т.ч. e-book, литературата се мисли най-вече като писмен и отпечатан текст: романът, повестта, стихосбирката битуват в представите на социума и отделния индивид именно като добре направени, изящно подвързани книжни томчета. Питал съм и студенти, и други хора, как си представят литературата. Отговорът, ако има такъв, е – като книга. Питал съм ги също, биха ли чели Достоевски или Умберто Еко, или даже Паулу Коелю в интернет, въобще „на екран”. Отново отговарят с “не”, макар да не изключват наличието и на такива читатели на романи (според мен – с психични отклонения). Проектът “Гутенберг”, както и “Гугъл принт” и др., чрез които в Интернет са публикувани огромно количество литературни текстове със световна значимост, дават възможност за непрекъснат безплатен достъп до тези непреходни образци. Наблюденията обаче показват, че потребителите на сайтовете предпочитат да си разпечатат книгата и да си я четат на хартия. Ценят допира с вещта, неповторимата “еротична” тръпка, която извиква съчетаването на духа и плътта . Образно казано, такова “екранно четене” е все едно да заместиш реалния секс с воайорство.  Затова каквито и скъпи играчки да се изобретяват с цел “подпомагане” на “електронното четене”, потреблението на хартия расте, а издателствата бълват все повече и повече нови хартиени заглавия.    

Едно гражданско движение, тръгнало от Америка, обзема книжовния мир през последните пет години – именно “буккросинг” (BookCrossing). За несведущите ще обясня, че става дума за “освобождаване” на книги от личната библиотека, като те биват “забравяни” някъде, където някой ще ги намери, ще ги прочете и отново ще ги “освободи”, за да може друг, който желае, да стори същото. И така се получава един безкраен потребителски оборот на литературата вещ, една “отворена” демократична библиотека. Разбира се, всичко това става по правила, които могат да се научат от специалния стикер, залепен на определено място върху книгата, както и от сайта на  движението в Интернeт. За сведение, отбелязваме, че движението “буккросинг” има вече над 400 000 регистрирани последователи, които непрекъснато се умножават .

Аз откривам в “буккросинга” своеобразен елитаристки бунт, един интелектуалистки хепънинг. Това е бунт, построен на игровия принцип – остроумно възползване от възможностите на технологията Интернет за целите на доброто старо четене на хартиени книги. Става дума за акт на опазване на тръпката и емоцията, на удоволствието от дòсега с книжното тяло в съчетание с възприемането на вложеното в него съдържание. “Буккросинг” е една нежна революция на Гутенберговото поколение срещу Интернет поколението, революция, която разчита на приключението, загадката, интригата, свързани с “преследването” на някакво странстващо и “бягащо” четиво-вещ. Това е сюжет, който спокойно може да се превърне в роман, достоен за перото на Рей Бредбъри или Умберто Еко. На “буккросинг” може да се гледа и като на постмодерна философия, и като на послание-предупреждение, каквото отправят не само писателите, но и съвременните хуманитаристи. Да си въобразим само – какви още фокуси и магии ще трябва да сътвори горкият Гутенбергов човек, за да спаси класическото четене, по-точно да възбуди вторично интерес у нечетящите да четат на хартия...  

Към литературата вещ можем да подходим и фройдистки. Удоволствието от пипането, прелистването, мириса, дори вкуса на майсторски направената книга се проявява в “чист” вид у малките деца. Тъкмо за тях издателите са измислили книжки-играчки, които могат и да се “малтретират”, без да пострадат физически. За разлика от нас, децата живеят според принципа на удоволствието, дирижиран от несъзнаваното. Затова т.нар. либидни инстинкти при тях са откроени като по учебник. Малчуганът може да си позволи дори да отхапе от любимата книжка с приказки и така да изрази споходилите го чувства. Възрастният, ако е нормален, разбира се, няма да го стори, въпреки че понякога му се иска. Но пък ако някоя книга или друго писание му станат омразни, с ожесточение би ги унищожил, накъсвайки ги или изгаряйки ги – както примерно разлюбеният/разлюбената постъпва с писмата на бившия партньор. Нямам информация дали съществуват в буквалния смисъл вкусни книги, т.е такива романи, разкази, стихове, които след (или по време на) прочитане можем да изядем , но съм сигурен, че успехът на подобна литературна вещ би бил гарантиран.

Нещо подобно преди мен е предложил големият Джон Стайнбек. Относно вещността на книгата той донякъде следва Фройд, казвайки, че понеже издателите смятат за по-представителни по-дебелите и по-тежки книги, би предложил кориците им да се правят от олово. Относно „ядливостта” пък вече е типичен фройдист и с блестяща ирония следва „принципа на удоволствието”: „А ако страниците се печатат върху филии ръжен хляб, книгата ще е далеч по-дебела. Да не говорим, че хлебната книга решава и два други проблема. Читателят винаги ще знае докъде е стигнал, тъй като ще изяжда поредната страница, след като я е прочел; освен това книгата няма да може да се преотстъпва другиму, така че и пропусната печалба няма да съществува. Пък и хората обичат да се хранят, докато четат. Само преди няколко години един завеждащ обществена библиотека в английския град Бирмингам отправи най-искрена молба към своите абонати да не отбелязват докъде са стигнали с резен бекон или филе от херинга, тъй като страниците поемали от мазнината, а миризмата можела да отблъсне бъдещите читатели. Според мен тепърва предстои да експлоатираме докрай книгопроизводството: на вътрешната страна на корицата бихме могли да залепваме целофанени пликчета с мармалад или чернодробен пастет, да речем.”       

Да разберем литературата откъм вещния й характер, не означава само да четем хартиени книги. Вярно, книгата е медия, която съхранява и пренася чрез себе си авторовото послание; четенето на художествени книги е висш акт на удоволствие – и в този смисъл е рационално необозримо. Обаче книгата е крайният продукт на авторовите и издателските творческо-професионални усилия. А литературата, както знаем, може да се преживява и другояче. Например, чрез материалните следи, оставени от самия писател при акта на сътворяване. Така и за смисъла на творбата, и за авторовата личност от предкомпютърната ера можехме да съдим по ръкописа чернова, с множеството зачерквания и поправки, оставени от ръката на пишещия, също – от първата и по-сетнешните редакции на публикувания текст. Неоценимо помагаха също така писмата, дневниците, бележниците и хвърчащите листчета, всички трупани с години в личния архив на писателя. Тези знаци върху хартията захранваха и тепърва ще захранват изследователите в техните дирения, на тях основават трудовете си текстолозите и психолозите на литературното творчество. Родиха се и се развиха науки, базирани именно на веществения характер на художественото слово. Епистоларният, дневниковият и мемоарният литературни жанрове също са порождение на съответните комуникативни модели, съхранени от книжния (материален) носител.

Не е изненадващо, а е твърде логично, че в компютърното и джиесем време, когато комуникациите и изкуствата се освобождават от “бремето” на хартията, добрата стара литература се мъчи да оцелява и конкурира аудиовизията. Тя пренаглася изобразителната си система, заимствайки и трансформирайки по своему елементи от аудиовизуалните техники, разбира се, за сметка на писмения текст, който вече се явява в редуциран вид. Сега комиксите (респективно, японската “манга”) са своего рода “класика”, при това не само за децата, но и за възрастните. Попадна ми луксозна френска колекция, посветена на т.нар. прокълнати поети, изработена на същия принцип . В нея текстовете на Вийон, Верлен и Рембо се съчетаваха с рисувани сценки, снабдени със същите “облачета”, в които се изписват репликите на Батман и Спайдърмен от едноименните картинни романи. Пловдивското издателство “Страница” пък пусна цяла поредица джобни книжки, в които побира произведения от българската и световната класика... в 64 страници. Видях даже “Декамерон” на Бокачо в същия обем и формат! По света адаптираните, както и т.нар. дайджест издания отдавна са нещо обичайно – някои ги мислят като алтернатива и панацея на зрелищността и лесносмилаемостта на масовата култура, но не са ли всъщност те са самата масова култура! И защо тогава да не е нормално блондинките да предпочитат като четиво Паулу Коелю и да пазят в телефоните си SMS стихотворения... Дали в случая не става въпрос за една нова литературна (масова?!) култура, която е продукт на културни и ценностни трансформации, на медиен и технологичен “бум”? Трудно е да се каже. Но тъй или иначе фактите и процесите са налице, та трябва да бъдат осмислени подобаващо.
       
Нека се върнем на въпроса. Освен че тласка развитието на литературната и други науки, овеществената литература е главeн обект на интерес отстрана на литературния музей. Не можем да си представим тази институция без униката, оригинала – от ръкописа и книгата с автограф, през писмото и дневника, до фотографията, шапката, лорнета и бастуна на писателя. Да оставим настрана (въпреки че не бива) информацията, която те носят. Да вземем само аурата, която излъчват тези предмети (културни ценности, експонати, документи) – тя не може да бъде заменена от нищо друго. В литературната експозиция негово величество оригиналът заема централно място, около него се завърта цялостната концепция на музейния показ. Ако ти се иска да разбереш обстановката, в която се е оформял омагьосващият душата текст, ако искаш да вкусиш неповторимата му атмосфера, трябва да го “докоснеш” – отивайки в музея, понякога само заради един единствен оригинал.

Не мога да се въздържа от пример. В чирпанския музей “П. К. Явров” се пази личният поетов екземпляр на “Подир сенките на облаците”, изпълнен с негови ръкописни поправки, нанесени непосредствено преди самоубийството му. Това е последната воля на поета, едно лирическо завещание с огромен творчески, нравствен, сиреч амбивалентен товар. Подготвяйки книгата за второ издание, слепият Яворов с един замах е унищожавал цели стихотворения, от други е премахвал строфи, променял е посвещения, писал е по белите полета... Следите от лилавото мастило приличат на удари с нож, остри и насечени, смъртоносни...  Думата ми е, че извън комуникативната и изследователската информация, кодирана в този артефакт, емоционалната реакция от дòсега със самата реликва е неописуема.

Сега нека поразсъждаваме. Представете си, че описаният по-горе оригинал беше унищожен, или изгубен. Както и всичко останало, свързано с тази последна редакция на книгата – писмата, спомените и пр. Няма я вещта, няма го проблема. Изследователските, естетическите и емоционалните рефлексии щяха да отсъстват и от научното, и от музейното пространство. Щяхме да обеднеем неизмеримо и безвъзвратно. В романа “Майстора и Маргарита” М. Булгаков влага в устата на Воланд репликата “Ръкописите не горят!”. Само че Майстора вече е изгорил своя роман (така както Булгаков изгаря дневниците си), и ако не беше намесата на Висшата Сила, ръкописът щеше да остане във вид на пепел, както хиляди други унищожени писмени паметници.  
Писателят на ХХІ век обаче не оставя следи, подобни на описаните. Той съчинява не на хартия, а “върху” компютърния екран, там редактира и коригира (включително и съчинения като това). Модерният автор няма чернови, а ползва миниатюрен диктофон (цифров), не праща писма и пощенски карти, а пише e-mail-и, праща SMS-и и се обажда по телефона. И т.н. Откъдето се поражда въпросът – а какво става с литературния музей оттук насетне? Което ще бъде обект на следващите ни разсъждения.
             
* * *

Литературният музей не е музейна институция от класически тип. Той е по-скоро интердисциплинарен субект, пряко обвързан както с предметите от литературната всекидневна и обществената битност на писателя, така и с книгата, респективно библиотеката, а също и архива/документа. Хуманитаристиката, към която причислявам и философската, и изкуствоведската, и художествената литература, често поставя знак за тъждественост между тези три институции – библиотеката, архива, музея, – отнасяйки ги към пространството на безкрайното познание-себепознание, архетипно заложено в човешката екзистенция. Без да давам примери, ще подчертая обаче, че само в литературния музей тази “света троица” се изявява така съвкупно; единствено там отделните й елементи са така неотделимо сраснати един с друг в неразкъсваемо единство.

Иначе казано, литературният музей е гранична структура, стояща и “между”, и “заедно” с другите две институции на паметта – библиотеката и архива. Което го поставя често в незавидната позиция на недолюбван от тях; прави го (или го правеше?!) някак натрапен, подобно на доведено дете в едно дълголетно здраво семейство. Достатъчно е да надникнем в съответните законови актове, третиращи културните ценности, архивите и библиотеките, за да се убедим в истинността на това твърдение. А само който не е работил в литературен музей, не е изпитвал на гърба си тежестта на споменатото недолюбване. За ревността между институциите, за конфликтната ситуация, породена от погрешното виждане за някакво привидно изземване на функции, тук няма да говорим, но сме длъжни да ги отбележим.

За музея, в т.ч. литературния, основна ценност представлява оригиналът, уникатът. Докато за библиотеката е важно да съхрани и предостави за ползване копие, екземпляр от книгата, докато за архива преписът на един документ и неговият оригинал могат да имат равна стойност, то литературният музей сакрализира книгата с автограф, с авторски бележки и всевъзможни приписки, а още повече ръкописа на литературното произведение (на ръка или на пишеща машина, но с ръкописни поправки). Литературният музей събира, пази, проучва, показва личните писателски библиотеки, по тях се съди за много и различни неща, но най-вече за средата, която е обграждала битието на отделната творческа личност, за кръговете и общностите на литературните деятели, както и за субективните им вкусове и предпочитания.

Книгоиздаването, респективно издателят, също е неотменима част от паметта на литературата. Издателят овеществява литературната творба, превръщайки я в книжен продукт с уникална форма и структура. В този контекст изключително важни за българската литература са имената на Александър Паскалев, Т. Ф. Чипев, Христо Хаджиев (“Хемус”), Стоян Атанасов... Без Паскалев например родната литературна история не би била същата, нито пък литературознанието, критиката и пр. Неговите издания са образец на върхов естетически критерий при подбора на автори и заглавия, както и на издателски професионализъм, включващ редактирането, оформлението, хартията, подвързията, полиграфията, въобще всички детайли на издателския занаят. В различна степен това важи и за останалите ни видни издатели. Ето защо си струва да помислим върху един прочит, или дори история на българската литература, направени през българското книгоиздаване, от една страна, а от друга – през оня неповторим привкус, който книжната вещност придава на литературата. Струва ми се, че изключително любопитни и продуктивни резултати би дало проучването на авторите, издавани примерно от “Александър Паскалев” и “Хемус”, и оттам за ролята на тези институции за налагането както на определени творци, така и на литературни стилове, школи, направления. Още по-любопитно би било да видим как Гео Милев, чрез неговото издателство “Везни”, си е представял модерната българска литература. Издателството, с други думи, пише собствена литературна история, четейки критически и оценявайки писателската продукция на миналото и настоящето.

Убеден съм също така, че четенето (рецепцията) на един автор/произведение много зависи от сетивните усещания, които поражда досега с книжното тяло. Литературата, казвам аз, е подвластна на човешката менталност; тя има плътност, цвят, мирис, вкус, звук и пр., които се излъчват, медиатизират се посредством комбинацията между текста и телесната му хартиена обвивка. Огромно значение за възприемането на Яворовата лирика да речем има дали я четеш от страниците на сп. “Мисъл”, от първото издание на “Подир сенките на облаците”, от солидния том “Избрано”, публикуван в наши дни, или – както е напоследък – от екрана на компютъра, таблета, рийдъра. Тъй като самостоятелни музеи на книгата, книгоиздаването и печата ние нямаме, литературният музей в случая е призван да запълва и тази празнина, да съхранява и разпространява тази все още неосъществена “вещна” история на печатните медии...

Написах вече, че книгоиздаването отдавна не е същото; че се разпада традиционната парадигма на книжното правене. Написах и че днес никой не пише книги на ръка или на пишеща машина; че рядко сяда с молив и гума да си редактира сам написаното или като един Толстой да преписва текстовете си по два, три, че и повече пъти, за да ги усъвършенства в най-висша степен – всички употребяват компютъра. Авторът на ХХІ век няма нито хартиени чернови, нито архив от писма, дневници, бележници, той не овеществява творческия си труд в традиционния смисъл, не го е грижа за идните поколения, които трябва да съдят за неговото битие и творчество, да го преживяват, ако щете, по материалните знаци, оставени от самия него, ала запазени, консервирани, научно класифицирани и обработени, и накрая – експонирани във витрината на литературния музей. Виртуализирането на литературата/книгата, както и ширещото се самопубликуване,  в значителна степен размиват оценъчните критерии за качество, зададени от книгоиздаването. От друга страна, заличават се веществените следи на литературната памет. Което, разбира се, е сериозна загуба – не само за литературознанието.

Не можем да спрем този процес. Няма как да накараме писателя да изостави компютъра и да се върне към лилавото мастило и пишещата машина. Няма как да спрем електронното книгоиздаване и самопубликуване (а и не бива!), които, развивайки се паралелно и конкурентно с хартиеното, ще заемат все по-голямо пространство сред продуктивните човешки дейности.   
Оттук и литературният музей вече не може да е същият. Кое за него е сега уникат, оригинал, иначе казано културна ценност – ето един изключително съществен въпрос, подлежащ на преценка и обвързан колкото с традиционния, толкова и със съвременния начин на мислене. Компютърните файлове и принтерните разпечатки си приличат като две капки вода, там индивидуалността на авторовата личност не може да се прояви. Няма я в нито един електронен “документ”. Какво й е уникалното на безтелесната електронна книга? Къде върху нея авторът ще постави автограф, материална следа, предназначена за един-единствен човек, както и други знаци, отличаващи я от останалото тиражно множество и пренасящи безценна информация за поколенията?!
Така събирателството на музейните специалисти също се превръща в проблем; не по-малък проблем е и съдържанието и структурата на модерната литературна експозиция. Трябва ли да приемем, че литературният музей свършва там, където започва да работи компютърът, т.е. там, където се “дематериализира” литературата? Или че от някакъв момент вече се превръща във виртуален литературен музей? И какво материално ще показва музеят от тази “дематериализирана” изящна словесност – може би колекцията от компютърни пишещи устройства и смартфони на бъдещия класик?

А дигиталните експонати? Може би ще ни прожектира извлечение от папката My Documents на писателя, където се съхраняват файловете на неговите произведения. Може би пък ще ни показва флашки? Може би ще ни разхожда из профила му във Facebook и ще ни запознава с приятелите му. Да не забравяме и за списъка от заглавия от личната дигитална библиотека на твореца. А как ли ще се реши въпросът с интимната писателска кореспонденция, дали ще имаме достъп до електронната му поща...

Можем да прогнозираме и друго. Например, че литературната музейна експозиция на бъдещето ще представлява един виртуален мултимедиен 3D спектакъл, който ще може да се гледа и на живо, и онлайн. Не че опити за такива музейни спектакли не са правени и по-рано (включително и у нас – от Въло Радев), когато компютрите са прохождали, а глобалната мрежа не е съществувала. Такава експозиция обаче ще може да се осъществи и без наличието на институцията литературен музей, т.е. с чисто технически средства, с добро продуцентство и режисура, на базата, естествено, на пълната дигитализация на музейните, архивните и библиотечните фондове и частните колекции. Сигурен съм, че на такива виртуални “експозиции”/спектакли, при които посетителят даже не е нужно да влиза в музея, и каквито по света са правени и се правят, ще им дойде времето и у нас, въпреки че не е ясно кога.
Подготвени ли сме у нас да посрещнем подобно предизвикателство? Според скромното ми мнение не сме. Защото:

1) Ние далеч не сме събрали, обработили, консервирали и пр. всичко онова, което представлява материалната памет за литературата ни от предкомпютърната епоха, без значение дали става дума за автори от първа или втора, въобще всякаква величина. Събирателската работа на Националния литературен музей през последните години не се развива успешно. Поради липса на финансови средства той е спрял откупуването на нови материали, с които да попълва фондовете си. Разчита се единствено на дарения, но те са твърде малко и материалите не се обработват в необходимите срокове. (За безхаберието на държавата тук няма да говоря, за да не отнемам място и време.)

2) Средностатистическият днешен гражданин губи съзнанието за ценността на хартиената старина – книгата, ръкописът, писмото, снимката безцеремонно се изхвърлят в контейнерите за смет. Правят го дори преките потомци на писателите (така беше постъпено даже с част от архива на Елисавета Багряна), за да се отвори място за някаква нова – мултифункционална и мултимедийна – мебел. Повечето млади хора намират тези свидетелства за малоценни и малотрайни. Защото паричната стойност на хартиения оригинал (за разлика от археологическия!) е нищожна и не съответства на заеманото от него т.нар. жизнено пространство. За нематериалната му стойност обаче липсва възпитание, отсъства мислене, особено у младото поколение. Длъжни сме ние, музейните хора, да се потрудим и да възстановим уважението към този вид ценности. Но не го правим достатъчно. Вече много е загубено, продължава да се губи, а и цяло едно поколение израсна без духовни ориентири, с подменени критерии за ценността на културните и утилитарните вещи, излезли от всекидневна употреба.

3) Поради спецификата на материалния им носител – хария – повечето от съхраняваните в Националния литературен музей и филиалите му ценности са застрашени от повреди, а физическото състояние на някои от тях е твърде обезпокоително. Фондохранилищата и на този, и на останалите литературни музеи в България, не са климатично подсигурени, което допълнително усложнява опазването на намиращите се в тях ценности. Въобще условията – температура, влажност, защитеност срещу кражби – у нас е под всякаква критика. Преобладаващата част от ценностите се нуждаят от спешна консервация и реставрация.

4) Литературният музей недостатъчно (да не кажа по-силна дума!) се възползва от възможностите на новите технологии, за да продължи максимално живота на униката, който, веднъж повреден, или не дай боже унищожен, е невъзстановим – а с него си отива цяла една вселена. Хартиеният човек, консервативен по природа, твърде малко знае за тези технологични възможности, пък и му е трудно да ги усвоява. Това, което за нас са непостижими чудеса, за подрастващите са най-прости битови детайли.  
Накрая ще кажа нещо, което съм изтъквал многократно: че работата е двупосочна; че  продуктивното съжителство между технологичните нововъведения и традиционната хартия, между вещния и виртуалния свят, съжителство, което е основано на възпитавано взаимно уважение, ще бъде белегът за цивилизованост на обществото през ХХІ век. Не само за литературата...